The Day I Saw The Dog

I got off the subway as usual. Twilight had covered the Beijing streets in a blue whispery blanket. People and buildings seemed distant and muted. I walked towards the big street, and then I noticed it.

There was a dog next to me. I could see its back, pale yellow, its fur falling on two sides, the skin between light and warm.

I could feel its heat. Each step it took made its back curve – left, right, left right. It looked like a golden retriever.

I knew the dog was mine. It had waited for me outside and was walking me home now.

And 5 seconds later it was not there.

I turned around, mildly concerned with its sudden disappearance, as well as with my sanity, as there were neither dogs nor people around, just the busy street in the short distance.

That night I went home feeling strange. There was a gentle tug in me, a tug in a direction I was not sure I could tell.

I missed the dog.

Now I think I know what must have happened.

All the choices we make every day push us to places we did not know before. And all the choices we could have made, reside in other worlds. Nearby realities, where we took other chances. Just a twilight away.

On that evening, another Silvia and I, got off the subway together. Her dog came to take her and walk her home. For a few short moments, we were one. I felt happy and warm with the dog’s company.

I wonder how she has felt.

Български

Слязох от метрото както обикновено. Беше привечер, синият пекински здрач покрил хора и сгради. Светът изглеждаше мек и заглушен.

Тръгнах по пътечката към моята улица, и тогава го забелязах. До мен вървеше куче. Виждах само гърба му, светло жълтеникав. Козината беше гъста и мека и падаше разделена на две. Кожата в средата бе светла и топла. На всяка стъпка тялото му се извиваше наляво, надясно, наляво, надясно. Приличаше на голдън ритривър.

Усещах топлината която се излъчваше от тялото му.

То ме е посрещнало на спирката и ще върви с мен докато се приберем.

Кучето беше мое. Нямаше и съмнение за това. Знаех го...някак си.

И след 5 секунди то изчезна.

Огледах се се наоколо, малко обезпокоена, дали за кучето, дали за здравия си разум... Но го нямаше. Наоколо се виждаше само синята вечерна трева и малко по напред шумната улица с осветени коли и забързани минувачи. И никакви животни.

Тогава се прибрах вкъщи с едно неизказуемо чувство, едно подръпване дълбоко в мен, в посока която не разбирах.

Кучето ми липсваше.

Сега вече мисля че знам какво е станало.

Човек прави избори всеки ден, и всеки избор те отпраща в някаква посока. И преди да се усетиш си стигнал на място, което не си и очаквал. А всичките тези избори които не си направил, живеят в някой друг свят. Може би съвсем наблизо, на един здрач разстояние.

В онази вечер, друга Силвия и аз, слязохме заедно от метрото. Нейното куче дойде да я посрещне и да върви с нея до вкъщи. И за момент, ние двете станахме едно. Аз се зарадвах на компанията, макар и за няколко секунди.

Интересно ми е какво ли другата Силвия е усетила.